"ХО, ХО, ХО," извика Татко, събуждайки децата в Коледната утрин, винаги по необичайно време.Примерно преди изгрев слънце! Детето в него не можеше да чака повече, и щеше да вика "хо, хо, хо" нагоре-надолу из цялата къща, докато се измъкнехме от стаите.Тогава казваше с блясък в окото, "Мисля че Дядо Коледа е бил тук, чух нещо на покрива! Това звучно "хо, хо, хо" е един от най-ярките ми спомени от детството.

За радост, неговото "хо, хо, хо" никога не спря!Веднъж напуснали дома, винаги на Коледната утрин очакваме да чуем този познат "звук от миналото", озвучаващ цялата къща.Беше нещо доста семпло, но определено беше традиция, и то такава, че татко и се наслаждава и на 86 годишна възраст.

За някои, издаването на звуци като "хо, хо, хо" може и да не звучи като определението за традиция, но според Мериам-Уебстър това е: наследен, установен или обичаен модел на мисълта, действието и поведението. 

Оставям моят случай относно спомените, на моята първа и любима Коледна традиция! Тъжно е, но понякога нашите стари традиции отшумяват, но пък новите винаги чакат да бъдат създадени.А това може да се случи, когато най-малко очаквате!

Традиционното закачане на чорапи на камината свърши, когато ние-децата, разбрахме че духът на Дядо Коледа живее в сърцата ни.Съвсем случайно тази традиция се възроди отново преди няколко години,този път обаче за "по-големите деца" в семейството. Сякаш се връщахме във времето и отново претърсвахме чорапите в Коледната утрин.

Докато си правех пазаруването един сезон, непрекъснато попадах на чашки за кафе и сладки малки нещица.Всяко от тях искачаше пред мен, крещейки: "На мама ще й хареса!"

Или:"Майката на Джери не би ли харесала това?"

По това време имаше също и дупка между поколенията, така че нямаше да има деца с нас на празника.Нямаше да има и чорапи,висящи от камината.Накрая не се стърпях и започнах да купувам от тези не много скъпи сладки странни неща,включително и специална чаша за кафе за всеки член на семейството.После се хванах, че купувам не много скъпи коледни чорапи, като начин да подаря тези малки чашки.Усещах как духът на сезона ме обладава, докато плана ми се разрастваше.Изненада в Коледната утрин би било толкова вълнуващо и неочаквано събитие.Едва се сдържах да не кажа на никого.

Всички бяха стъписани докато се моткаха в семейната стая,прозявайки се и търкайки очите си в Коледната утрин.Изглеждаха като малки деца, които осъзнаваха че Дядо Коледа е бил там! Кой друг би могъл да сложи чорапите и да ги напълни с изненади?Ето ви хит! Всички се чудеха и маеха, и изглеждаше сякаш елени се гонят, когато хукнаха към кухнята да мият чашките,за да ги пуснат веднага в употреба.

Нямаше дискусия дали да го правим всяка година.Единственото, което подсказа че това ще продължи беше, че всеки пожела да задържи своя чорап.От този момент нататък всички бяхме много заети.А тези не много скъпи чорапи, съвсем скоро бяха заменени с по-големи и по-хубави чорапи.
Понякога по-голямото е наистина по-добро!

Чорапите за "по-старите деца" станаха традиция и връхна точка в нашето празненство.

С малко умисъл е невероятно какви чудесни неща можеш да откриеш в тях.Повечето не са много скъпи,но не винаги: CD-та, DVD-та, вратовръзки, ключодържатели, магнитчета за хладилник, персонализирани бележници, хавлии за голф, парфюм, всякакви джаджи, пари в брой, дигитална машинка за кръвно налягане и дори кабърчета за начинаещите "направи си сам"! Що се отнася до мен, да избера перфектната плънка за чорапа е много по-магично от това да купя единствения главен подарък.

Една година главния подарък от съпруга ми беше на дъното на чорапа ми.Говорим за перфектното място да поставиш едно бижу!Почти припаднах тази сутрин, тъй като той беше доста щедър с подаръците в предколедната вечер.Беше толкова доволен от себе си, че бе непоклатим.Но това нямаше да се случи без чорапа.

Сега когато членовете на семейството се опаковат за коледните пътувания, опаковат и чорапите си.На няколко пъти паниката надделяваше, когато някой осъзнаеше, че е забравил нещо толкова важно, като бельото си! Държа няколко резервни чорапа под ръка вкъщи "за всеки случай"!В крайна сметка - това се превърна в ценена традиция за "по-големите деца" в семейството.

ЗА АВТОРА

Катлийн и съпругът й - Джери, живеят в Плано,Тексас.Домашните любимци винаги са били тяхна страст, а ценния им шнаузер на име Джоузи Лейн, вдъхновява първата творба на Кати.Като независим журналист тя си сътрудничи с вестници, антологии, списания, онлайн електронни списания.Също така пише и ежеседмична рубрика наречена "Сърцето на Тексас".